Стихове

~~~

През балкона виждам светлините ти,
Малкомилионен град,
и едва долавям миризмите ти,
които въздуха горят.

Виждам центъра, колите и трамваите,
Малкомилионен град,
виждам хора седнали си в стаите,
неподозиращи че съм на този свят.

Виждам вятъра - люлее бясно жици,
Малкомилионен град,
виждам гълъби - кълват трошици,
подскачат и летят...

Искам и аз със гълъбите сиви
над теб да литна, Град,
над улуците ти красиви,
докато всички спят.

Крилете си прозрачни да разтворя
над тебе, Милионен град,
да те погледна зад предела на прозореца,
докато всички спят.

Ще тичам, ще подскачам и ще пея,
ще пипам с длани твоите недра,
в пространството над тебе ще се рея,
ще пея, ще подскачам, ще летя...

Ах, има ли надеждица за мене,
за тебе, Милионен град,
щом тъмно е във теб дори и денем,
щом тихите ти улуци бучат,

щом зиме-лете черно е небето,
а слънцето над теб е шепа кал...
Лети ли се свободно в град, където
дори снега му девствен не е бял?...

~~~

Жените сме нежни,
понякога хубави,
понякога дори и прекрасни,
но доста често сме също
отчайващо глупави,
даже направо ужасни....
Дребни свади създаваме,
сълзи проливаме,
обмисляме всеки свои ход,
клюки попиваме,
раздори посяваме
недоволни от своя живот.
Все сме раними
и все сме нещастни,
страдаме вечно и вечно тъжим,
не стане ли нашето
ставаме бясни,
със втора награда не се доволим.
Плетеме интриги с пръстите леки,
с очите красиви стреляме жлъч,
с устните розови плюем по всеки,
който докосва нашия мъж.
Ние жените сме все необичани,
неоценени, нежелани дори,
не сме достатъчно често
нежно наричани,
мъжът ни не пролива
достатъчно сълзи.
Живота за нас е голямата драма,
гоним сезони, хормони и стил,
мечтата ни винаги
остава по-голяма,
от колкото мъжът ни
би задоволил.
Това е девойки, нашата позиция
нашата "участ жестока и зла".
Наистина е глупаво,
че тази инквизиция
всяка от нас е създала сама....

~~~

Вали във мене, черен дъжд, вали!
Потоци от корема ми да плиснат!
От капките ти нека ме боли!
Дано успеят стона да подтиснат...
И ти задухай в мене, вятър черен!
Всичката ми радост помети!
Ограбвай ме така самоуверен
и не оставяй никакви следи!
Ти също в мене, черен лъч, изгрей!
С мастилен мрак запълвай светлината!
Не изтънявай бавно и не тлей -
подклаждай огън в служба на лъжата!
Изпълвай ме, катранен аромат!
Черна сянка, скрий ме в свойта пазва!
Хайде! Погълни ме, черен свят!
Аз ще бъда бялата ти язва...

***

Потънал в паяжини и бръшлян,
стои издигнат в моето съзнание,
незабелязван или невидян
замъкът на мойто отчаяние.
Кулите му мраморни стърчат,
разкъсват облаците по небето,
където само гарвани летят
и ни луната, ни звездите светят...

***

Сънят очите ми затваря
със свойте призрачни ръце,
съзнанието ми изгаря
едно обичано лице.
Така ми се усмихваш мило...
Това като че ли е знак,
под който трябва да разбирам,
че днес ще те сънувам пак...
В съня ми идваш всяка вечер,
неканен, но така желан!...
Един вълшебен миг далечен,
сънуван или изживян?
Аз зная, че ще си отидеш
и че денят ще те стопи,
но аз отново ще те видя -
огрян от лунните лъчи.
Към мен ръката ще протегнеш,
ще се усмихнеш след това,
а над главите ни ще тегнат
недоизречени слова...
Една мъгла ще ни обвие
в невидим светлосив воал
и във сърцата ни ще свие
гнездо на мъка и печал...
Мъглата твоя образ ще разпръсне,
а утрото пък нея ще стопи
и тъжната ни обич ще възкръстне
едва когато този свят заспи...

***

Отново обвита във сива мъгла
седя си във моята мъничка стая,
пак съм нещастна и пак съм сама,
гледам луната и тайно мечтая.
Мечтите ми - крехки, прозрачни мечти,
щарени сънища дошли от безкрая,
събират се с тежки, отровни сълзи
и нещо изящно започват да ваят.
Вземат за тялото лунни лъчи,
а за косите - вода от реката,
с две пеперуди оформят очи,
с роза червена извиват устата...
Това същество със душа от крила,
криещо в себе си цяла вселена,
облече се в роба от полски цветя
и тръгна напред от живота пленено.
От лекия бриз си изплете дъга,
с която се спусна във моята стая.
Откри ме, а с мене откри любовта
и двамата заедно бяхме до края...

***

Ти си здрав и зелен бор в гората,
във градината люляков цвят.
Ти си синия дух на реката,
на небето си облак крилат.

Щом си бор, аз ще бъда елица,
с клони милваща твойто лице.
Щом си люляк ще бъда лозница,
упояваща твойто сърце.

Щом си дух, аз съм речната пяна,
нежна, лека, немирна вълна.
Щом си облак, от обич огряна,
аз за тебе ще бъда луна...



 
 

This web site is powered by Drupal and K2
Hosted by Online Trading Ltd.
RSS Entries