Стихове

~~~

Да бях... да бях морската пяна,
да целувам нозете на влюбени двойки,
бавно крачещи боси по влажния пясък,
да съм незабелязана част от перфектния ден...

Да бях... да бях юлския вятър,
пръскаща гълъби бели над сивия град,
раздаваща топли прегръдки на хората,
докато чистя от смог задимените улици...

Да бях... да бях млякото в нечия чаша кафе,
неусетно преборила горчивината,
създаваща мек, ароматен уют,
слизаща в нечие никотиново гърло
да подарявам любов...

~~~

Не си отивай, мило мое лято!
Не опаковай дрехите зелени!
Какво от туй, че другаде те чакат?
Нали те моля - остани при мене!

Не ме оставяй в лапите на зимата
под тясното небе да ме притиска!
Комфорта, който двама с тебе имаме,
да го деля със нея аз не искам!

Не ме оставяй да те чакам с месеци
като моряк разделящ се с любима!
Вземи ме, мило лято, ти със себе си
и ме спаси от тази тъжна зима...

~~~

Различно е когато си отвъд...
Реката си е все така дълбока
и все така смразяващо бучи,
вълните й са все така студени,
водата продължава да е черна
и пяната не спира да вони,
но друго е когато си отвъд!
Макар че този бряг е като другия -
тревата му е в същото кафяво,
небето му е в същото мораво,
едни и същи гарвани кръжат,
ръцете ти са все така премръзнали
и пак си сам във своята черупка -
светът е абсолютно съшият!
Но друго е когато си отвъд,
когато си преминал през талазите
и с поглед към коварството на тръните
си забелязал прелестта на розите...
В гърдите ти звучи победен смях:
"Река! От теб не ме е вече страх!!"

~~~

Ръцете ми подпират
главата натежала.
Течащата ми мисъл
съвсем се е разляла,
накапала мокета,
пижамата ми, стола,
пантофите-мечета
и всичко, всичко в хола.
С парцалче от забрава
сънят ми я попива,
надвесва се над мене
и казва да заспивам.
Един въпрос обаче
в главата ми кръжи -
нали е вече празна?
Защо така тежи???

~~~

Голямото лунно око
през прозореца нагло наднича.
В мойта стая, по мойто легло
с пипалата си тича.

Нощта си отива след час,
заскрежена зора наближава.
През прозореца гледам и аз -
това ми остава...

Кажи какво виждаш, Луна,
през моя угаснал прозорец?
Имам ли още душа?
За какво да се боря?

Имам ли още очи,
през които човек да прозира?
Имам ли мисли? Мечти?
Някой, който разбира?

"Нямаш! Дъхът ти е лед,
а тялото - гроб за душата,
претоварен, безформен и блед!"
...Колко е груба луната!

Вдигам своята празна обвивка
и насила се правя голяма.
Сутринта почва с детска усмивка
и "Обичам те, мамо!"

~~~

Излизам от вкъщи сама вечерта,
Слизам по стълбите - 16 етажа.
Целият си облян в светлина,
метрополис мой, моя жива стена,
твоя тих зов как бих могла да откажа?

Кимам за поздрав на вятъра смел -
денонощно из твоите улици броди,
твойте усмивки и болки подел,
твойте микроби и вируси смел.
Щом съм сама, с мен обича да ходи.

Стъмва се. Мракът от Витоша слиза
и бавно започва из теб да тече -
ти си обличаш вечерната риза
в събота вечер, готов да излизаш,
превърнал се в младо капризно момче.

С нерешителни крачки вървя към дома.
Наблюдават ме твоите жълти очи -
милиони прозорци в тази тъма
нежно ми шепнат "Не си сама".
Тази събота, град, нека заедно с теб помълчим!

~~~

На кого принадлежа?
На моя мъж? И на децата?
На "бог"? На Пирин планина?
На хората? На мен самата?

Какво сънувам като спя?
Светът какъвто е замислен?
Светът какъвто е сега?
Светът какъвто аз го искам?

Кой доминира мойта плът?
Чувствата? Духът? Душата?
Човечността? Страхът? Умът?
Истината? Не - лъжата...

***

Аскетична разходка
сред мокрите мъртви листа.
Симетрично във локвата -
идентичната моя сестра.
Носталгичен, аромата на сивия есенен ден
невротично ровичка тебе-морфната дупка във мен...

~~~

Буря си вече...
А беше дъждец,
култивиращ доброто у хората...

Джунгла си вече...
А беше дръвче,
под което се криех от бурята...

Метрополис стана...
А беше селце,
уютно и кротко сред джунглата...

Вече си мъж, а беше момче
и моята воля не успя да те спре
да пораснеш...

~~~

Маги -
глупава и смешна,
наивна, малка, безутешна,
разнищена, разплетена,
изстискана, пометена,
загубена самичка сред гора от идеали -
стари, нови, чужди, всички чужди,

тъмни, черни, сиви, мръсно-бели,
без сили, без мечти, без ум, без нужди....

Сълзички -
тихи, трудни, тежки,
затоплящи, димящи, жежки,
пресядащи, сподавени,
преглътнати, забравени,
сливащи се с ледения дъжд през май -

отровен,
пресушаващ,
илюзорен,
омърсяващ...
И сълзите и дъжда валят безкрай...



 
 

This web site is powered by Drupal and K2
Hosted by Online Trading Ltd.
RSS Entries