Вода около мен!
А досега ми с нея
е толкова блажен!
Изпълва ме вода!
В прегръдките и пея,
усещам доброта
и полза, обич, вечност...
Добре е, че света
е пълен с тази течност!
Стихове
Мили, нека отидем в една непозната гора!
Аз ще тръгна след теб сред дървета с разцъфнали клони,
ще се гоним из пълната с бисери росна трева,
а южния вятър... той също със нас ще се гони,
Край нас ще летят пеперуди и златни пчели,
сини птици ще пеят над нас - ще възпяват небето,
ще се къпем в потоци със сребърно-чисти води,
ще целуваме радостни всяко поникващо цвете,
Горсият Дух ще ни вземе за свои деца -
две нежно-зелени дриади, две самодиви,
ще останем във тази почти непозната гора
и ще бъдем завинаги млади, и вечно красиви...
Небето в мен е толкова широко,
а искаш да ти го затворя в думи
и ако може да го синтезирам
в едно компактно изречение,
с което ти да подредиш живота си...
Ами, не мога, не разбираш ли?
Не знам мерната единица за "синьо"
Небето е с цвят на умиращ човек,
земята е пухкаво бяла,
а крушата своите клони-ръце
нагоре в ноща е простряла.
Листо не краси тези клони-ръце,
и плод не ги оползотворява.
Отдавна умряло е всяко цветче,
животът отдавна е плява
и гние сега под дебелия сняг,
тъй, както ще гния и аз...
А крушата, стигнала другия бряг,
е моя сестра в този час.
Защо, по дяволите, този мистицизъм във очите ми?
Не мога ли без него да прескачам ден през ден
и локвите да са небесни късчета
нахвърляни по клания асфалт
вместо да са Н2О съвкупности,
в които виждам свойто детско отражение?
Защо, по дяволите, този мистицизъм във очите ми?
Защо си цапам пръстите рисувайки цветя,
звезди и най-различни фигурки
в калта на болни чувства и нерадости?
Не може ли да си е просто кал
вместо да е някакво платно,
което крие извратено удоволствие?
Защо, по дяволите, този мистицизъм във очите ми?
Защото не живея в двуизмерен свят,
защото анимациите лесно се убиват,
защото съм полезна именно с това,
че виждам едновременно
монетата от двете и страни...
Матовосиньо вечерно небе
над снежните покриви гасне -
отива си вече 20ят ден
откакто пораснах.
Какво ли научих за двадесет дни?
Научих се да съм доволна,
и също да пея, когато боли
без да съм болна.
Успях да погледна с усмивка света,
да сготвя красиво суфле,
да стана във седем часа сутринта
и да пия кафе.
Стъпки боси оставих в искрящия сняг,
подарих на света малък стих,
стиснах ръка на отколешен враг
и дори се напих.
Успях да отвърна на погледа сив
на староста и смърта;
видях, че и мъртва, духът ми е жив
и се върнах с усмивка в света :)
Душата ти не ми е вече скъпа,
не я усещам с мойте сетива.
Долавям как понякога ме дърпаш,
но не ставаме по-близки от това
и мостът между нас събира прах.
Душата ти отново ми е чужда.
От каквото и да те е страх,
не го преборвай - вече няма нужда.
Не помня визия, не помня думи,
не помня дати, случки и следи.
Усещане си бледо в паметта ми.
Това си - всичко друго се изтри...
Да бях... да бях морската пяна,
да целувам нозете на влюбени двойки,
бавно крачещи боси по влажния пясък,
да съм незабелязана част от перфектния ден...
Да бях... да бях юлския вятър,
пръскаща гълъби бели над сивия град,
раздаваща топли прегръдки на хората,
докато чистя от смог задимените улици...
Да бях... да бях млякото в нечия чаша кафе,
неусетно преборила горчивината,
създаваща мек, ароматен уют,
слизаща в нечие никотиново гърло
да подарявам любов...
Не си отивай, мило мое лято!
Не опаковай дрехите зелени!
Какво от туй, че другаде те чакат?
Нали те моля - остани при мене!
Не ме оставяй в лапите на зимата
под тясното небе да ме притиска!
Комфорта, който двама с тебе имаме,
да го деля със нея аз не искам!
Не ме оставяй да те чакам с месеци
като моряк разделящ се с любима!
Вземи ме, мило лято, ти със себе си
и ме спаси от тази тъжна зима...
Различно е когато си отвъд...
Реката си е все така дълбока
и все така смразяващо бучи,
вълните й са все така студени,
водата продължава да е черна
и пяната не спира да вони,
но друго е когато си отвъд!
Макар че този бряг е като другия -
тревата му е в същото кафяво,
небето му е в същото мораво,
едни и същи гарвани кръжат,
ръцете ти са все така премръзнали
и пак си сам във своята черупка -
светът е абсолютно съшият!
Но друго е когато си отвъд,
когато си преминал през талазите
и с поглед към коварството на тръните
си забелязал прелестта на розите...
В гърдите ти звучи победен смях:
"Река! От теб не ме е вече страх!!"