chatpatka

Когато Принцесата отвори очите си призори, първото нещо, което видя бяха клоните над нея. Усмихна се, защото беше израстнала в Самотната Планина и те и бяха близки. После чу шума на коли и течаща вода, което и припомни събитията от последните няколко дълги еденици за време. Как си беше позволила да заспи? Тя седна на пейката, на която лежеше и зарови в раницата си. От там извади няколко малки лъскави предмета с гумени копченца и миниатюрни мониторчета, една къса дебела пръчица, тефтерче с молив, минерална вода и пакетче солети. Докато закусваше хвана молива и бързо зачертна някои неща в тефтерчето. После изхвърли боклуците в кошчето и се зае да организира работата си. Взе един от малките лъскави предмети, натисна едно голямо гумено копче и като доближи устните си до светещия кръг каза: “Вече тече седемнадесеттата дълга еденица за време, а аз още не съм открила нищо. Отгоре не всичкото се успах!”. Закачи предметчето на колана на роклята си и като взе следващото, провери всички открити вчера цветя. Знаеше, че никое от тях не бе Цветето. Най-надеждните имаха бледосиньо излъчване, едно дори тъмно-виолетово, но никое не бе бледолилаво. Принцесата закачи и това уредче на колана си, хвана късата дебела пръчица и тръгна отново на път.
На излизане от парка тя провери още няколко цветя като насочваше към тях зеления лъч от пръчицата си, но там също нямяше успех. Въздъхна и се залута сред хората. Стигна спирката, качи се на първия дошъл автобус и слезе в центъра. Там си взе сладолед. После седна на ръба на една мраморна саксия и зачака. Очите и неуморно шареха под кичурите сребриста коса, а зеления лъч често-често се стрелваше към хората. На Принцесата и беше тъжно, защото искаше вече да се върне в своя Самотен Замък, в своята Самотна Планина, но не можеше без Цветето с бледолилаво излъчване. Тя го усети преди тези седемнадесет дълги еденици за време и оттогава, чувствайки липсата му, животът и без него стана пуст. Искаше да открие това Цвете, да го отведе в царството си и там да се грижи за него. Тогава щеше да бъде щастлива. Но тя дори не знаеше как изглежда то, дали е диво или градинско, дали е червено или жълто, малко или голямо, ароматно, бодливо, а можеше дори да бъде и парливо. Не знаеше къде да го търси, в горите, при реките, в пустините, в полята или в градските паркове сред хората…. Имаше само своя малък зелен лъч, предизвикващ излъчването на всичко, до което се докоснеше. А в света имаше толкова много неща за докосване, че едва ли щяха да и стигнат още цели седемнадесет дълги еденици за време…
Принцесата облиза лепкавите си пръсти и забърса капчицата сладоллед от лъскавата си бяло-синя рокля. Мислеше да стане и да отиде в полето, където има много цветя и са най-различни…
В този момент светлината изчезна от очите и и тя усети нечии ръце върху тях.
“Момиченцето от парка…ъм…Иа?”- опита се да познае тя. Пък и това беше единствената възможност, тъй като не бе установявала контакт с други хора освен това малко момиченце, което вчера я дръпна за роклята в парка и я попита: “Како, ти принцеса ли си?”
“Не ме познаваш”- отговори хубав плътен глас, който въпреки твърдението и се стори близък. После очите и се освободиха и пред нея застана едно момче. Косите му бяха сребристи като нейните, но доста по-къси, дрехите му бяха синьо-бели, а навсякъде около него се излъчваше бледолилаво сияние.
“Аз съм Оа”- каза и той. “Замъкът ми се намира на дъното на Самотното Езеро. А ти си моето Цвете!… Хубава си! Ела!”
Той я хвана за ръката и я поведе на Запад. А когато стигнаха я целуна.
Когато Принцесата отвори очите си призори, първото нешо, което видя бе разцъфналото над главата и сребристо-бяло цвете. Усмихна се, защото макар че и беше непознато, тя го почувства по-близко от всички цветя в Самотната Планина. “То” също и се усмихна…