Престъпникът

Страх ме е да погледна човека. Той седи на металната маса и не помръдва. С нищо не издава да е нервен, но аз съм!!! За първи път ми е. Едва измрънквам „Добър ден” като мислено се плесвам през устата.... как може да е добър този ден? Не и за мен. Не и за него. Оставям чантата си на стола и се залавям за работа. Човекът диша – това е единственият звук в стаята.Започвам да приготвям разтвора, пръстите ми се схващат и ампулата се изплъзва от изпотените ми ръце. „По дяволите!” прошепвам и пак се плесвам през устата – дали не го накарах да се замисли за едно евентуално предстоящо вечно наказание? И то точно сега, когато е късно да си оправи живота... Схванат съм във всички измерения. Бегло поглеждам в неговата посока да видя дали счупването на ампулата му е повлияло по някакъв начин. Очаквах лицето му да изписва или благодарност за допълнителните секунди живот, или яд за това, че протаквам работата и го измъчвам вместо да приключа възможно най-бързо. Но той гледа безизразно напред. Толкова ме заинтригува, че се осмелявам да погледна отново. Орлов нос, високо чело и светли очи. Съвсем не прилича на престъпник. Има нещо трансиращо в него. Има нещо достойно. Леко побелялата му коса свети като ореол. Уф, как пък ми хрумна. „Ореол”! Та този е престъпник! Щом си е заслужил това наказание сигурно е отговорен за смъртта на много хора... Умишлено насочвам мислите си в тази посока, тъй като разтвора вече е готов. Остана само да го инжектирам. Трябва ми кураж. Човека си го заслужава. А и както виждам, не е особено притеснен. Може пък точно това да иска, знам ли? Хора всякакви...
Не съм много убедителен. Приближавам го с треперещи ръце. Навлизайки в неговото поле ме лъхва невидима вълна на огромна сила! Аз съм прогресивен малд лекар, имам хубва жена, карам хубава кола, писал съм книги за съвременната медицина, приятелите ми са много и ме уважават. Доста хора ме уважават, не съм шушумига... но точно като такъв се чувствам в присъствието на този човек. Свикнал съм да гледам на престъпниците като на нисши, като на хора, които не заслужават нищо, а пред този доброволно се прекланям без и аз да усетя как. Той не чака да го питам, навива ръкава си нагоре и ми подава най-хубавата си вена. За момент погледите ни се засичат и аз изтръпвам. Знам, че не мога да го направя, знам че трябва да го направя и знам, че човека го очаква. Струва ми се, че бездействието ми продължава векове, чувствам се притиснат от осъзнатото присъствие на всички останали в стаята. Човека в мен започва да крещи, да агонизира... Иска ми се да избягам някъде далече в детството си и да се скрия зад мама! Е, хайде да приключи по-бързо! Бучвам иглата в сочната вена и изцеждам съдържанието й. Вече нищо не може да спре процеса – убих го.... Човекът легна на металната масата и зачака. Не посмях да го погледна. Заех се да почиствам работното си пространство, като през цялото време главата ми бучеше. Нарочно проточвах некоординираните си движения за да има с какво да запълня петте минути до настъпването на смъртта. Когато приключих огледах стаята. Двама юристи, още едно служебно лице, двама пазачи и една възрастна жена... какво ли търси тук? Дали не му е близка? Изминавам разстоянието до металната маса и опипвам пулса на човека. Силата е изчезнала, но достойнството още присъства там, около него. Тихо казвам: „Час на смъртта: 10:10”. Бях му „подарил” цели 5 минути. Чувствам се жалък. Мисля си как за това ще получа пари и ми се повдига. Вземам си чантата, казвам „довиждане” и се запътвам към мъжката тоалетна. После в кабинета ми ще донесат книжата, които трябва да полълня, тогава трябва да съм по’ професионалист. Но сега е време да поплача...



 
 

This web site is powered by Drupal and K2
Hosted by Online Trading Ltd.
RSS Entries