Домашно обучение

Домашното училище (работен вариант)

Още не съм дописала тази статия, но реших да я постна, поради големия интерес към нея. Ето я и имайте мислост - още е в процес на дообработка.

****
Харесвам да казвам, че ученето започва с раждането, а не с първи клас и завършва с живота на човек, а не с дипломирането. Казвам го често, и понеже звучи мъдро, хората се съгласяват с мен, така, както се съгласяват и с другите народни мъдрости - без да ги приемат. Явно годините прекарани в комунизъм са втълпили комуналното отглеждане на деца като единствена опция и хората не вярват, че могат сами да отгледат и обучат децата си, без специалисти. А и звучи много нелогично, нали?

Супер е! Браво!

Когато сам си образова децата човек среща много и различни трудности. Една от многото дилеми на домашно образоващия родител е кога да насърчи детето и кога да изисква повече от него. Подплашени от лекотата, с която ходещите на училище деца намразват ученето, ние се стремим да не създаваме у нашите ученици негативни емоции, които да асоциират с ученето, за да не ги отблъснем. Но всеки от нас в даден момент се е питал ОК ли е това?
Понякога "насърчението", което даваме на децата си не е насърчение изобщо и не им помага да се развиват, а напротив. Какво имам предвид?
Ето един пример по действителен случай:
Четири-годишно дете драска по листа с пастел. Обяснява на майка си, че рисува мравка. "Браво! Много е хубава!", насърчава го майка му. Казва му го, не защото мравката наистина е хубава. Тя няма как да е, тъй като изобщо не прилича на мравка. Детето няма представа как да нарисува мравка и това на листа са просто някакви черти. Защо майка му го лъже, че рисунката му е много хубава? Може в момента да няма възможност да му обърне внимание и преведени на български думите ѝ звучат така: "Не ме занимавай". Другият вариант, също толкова често срещан, е майката да лъже от страх да не обиди детето, да не му строши хатъра. Но този отговор, независимо по каква причина е даден, не е учене.
Едно от най-полезните неща, които можем да направим за децата си е да се научим как да даваме градивна критика. Това е и причината те да идват при нас с произведенията си. Когато всичко, което ни носят се класифицира като "много хубаво", "супер", "ей, страхотно е" и т.н., децата бързо се научават на следните неща:
1. Създава им се фалшиво усещане за собствените им способности. Щом нещата, които правят са супер без да влагат кой знае какво усилие, то накъде повече да се развиват? Но светът няма да ги остави да си живеят в тази самозаблуда. Те непременно ще срещнат някой, на който хич няма да му пука за техните чувства и ще ги смачка в област, в която те са се чувствали факири. Няма нищо по-демотивиращо от това.
2. Научават се, че на оценката на родителите не може да се вярва. Така е с всеки, който дава еднотипен, неперсонализиран фийдбек. Можеш да отидеш при мама, когато искаш похвала, но при кой да отидеш, когато наистина търсиш мнение? Затова ще си позволя да стигна толкова далеч и да кажа, че безусловното насърчение създава недоверие между родителя и детето.
И каква е по-добрата реакция? Да кажеш на детето, че не струва? Не, разбира се. Истината не трябва да се спестява, но е добре да се казва с милост. Майката от примера можеше да отговори, че от далече мравките наистина приличат на чертички, но ако иска да нарисува мравка от близо, то трябва да направи три кръгчета, защото мравките са насекоми и като такива имат три части на тялото + шест крачета + две антенки. Това е рисуване на кръгчета и чертички, което е съвсем в способностите на четири-годишно дете, а ако все още не е, то може да стане с малко старание и интерес към мравките. Какво печели детето в този случай? Научава за насекомите, развива фината моторика и координацията око-ръка чрез целенасочени движения, учи се на труд, забавлява се с мама, която му обръща персонализирано внимание и когато накрая произведе най-добрата мравка, на която е способно, получава удовлетворение и обоснована висока самооценка.
Тази майка пропусна толкова много с този лесен отговор! Още я е яд, а са минали 14 години. Майката съм аз. Детето е Тони. Днес като ми поиска мнение за нещо, което е сътворил му правя три страници рецензия :) И това е причината да продължава да ме пита.

Нашето богатство

"Децата са нашето богатство" - какво клише! И понеже не обичам клишетата, никога не съм се замисляла какво точно значи този израз. Осъзнах го съвсем наскоро, когато с група заинтересовани родители обсъждахме тъжния факт, че през делничните дни няма никакви занимания за деца. Защо тренировките по карате са от 6:30 до 8:30 вечерта? Това не може да се каже, че е най-доброто време за спорт. Защо курсовете по програмиране са също толкова късно вечер? Уроци по математика и английски - пак в тъмна доба, когато мозъкът е уморен, а и на тялото му е трудно да предприеме нещо активно. Разбира се, всички знаем, че вечерта не е най-подходящото време нито за спорт, нито за умствени или практически занимания. Това обаче е положението. Защо? Защото през делничните дни децата ги няма. Те изчезват. Изчезват от кварталите, от градинките, от библиотеките и музеите, от спортните площадки, от улиците, от парковете, от всички обществени сгради и публични места. И като цяло изчезват от обществото. Нека да го кажа пак: през седмицата децата изчезват от обществото! Те са събрани и затворени в училищни сгради, където (каква ирония!) биват подготвяни за един ден, в който ще станат достатъчно адекватни, за да се включат в обществото. И когато тези деца, израснали извън обществото станат пълнолетни и завършат своето образование, от тях се очаква да са насъбрали всички знания и умения, за да могат да пуснат ляв мигач и да се влеят в обществената магистрала. Някой чуди ли се защо много от тях биват отнесени? Защо болшинството от младите хора са неадекватни, депресивни и фрустрирани? Аз смятам, че всичко това се дължи на обществената изолация, която се причинява от училището. За мен няма такова понятие като "светът на възрастните". Ние всички живеем в един и същ свят, който споделяме. Децата се раждат в него и с това стават част от социума, който опознават чрез активно участие в него и взаимодействие с останалите му членове. Когато са сегрегирани по възраст и пространствено рестриктирани до границите на една определена сграда, децата нямат възможност да изследват света. Отнето им е правото на свободно сдружаване - принудени са да общуват само с ограничен кръг от хора на една и съща възраст. Живеейки по този начин, на някой чудно ли му е защо много от тях не умеят да общуват с други възрастови групи? Защо презират по-малките от тях дечица и се държат с недоверие към "възрастните"? Защо всеки различен от тях е "задръстеняк"?
Детството и юношеството са тези периоди от живота на човек, през които той трябва да се ориентира какъв е тоя свят, в който е попаднал, да разбере какви са правилата му и да намери начин да се оправя в него. Това е времето, в което човек опознава себе си и намира място сред другите хора. Когато живеят според правилата на сегашната система, лишени от възможността да вземат решения и да развиват интересите си, децата не могат да опознаят себе си, а липсата на контакт с останалия, реалния свят не им позволява да намерят своето място в него. Когато изпратим децата в училище, в което те нямат избор и където нищо не зависи от тях, този процес на съзряване се отлага до момента, в който те ще завършат образованието си и ще получат свобода над себе си. Проблемът е, че когато това най-после се случи, голяма част от тях не знаят какво да правят с тази свобода. На тях цял живот им е било казвано какво да правят и винаги някой друг е носил отговорност за това кога да стават, какво да учат, какво да правят, кога да посещават музей с класа, кога да извършват друга социално-активна дейност и каква да бъде тя. Те 12 години не са действали по свое убеждение и нямат изградено такова, защото то просто не им е било нужно. Когато навърши пълнолетие, едно такова дете се превръща във възрастен, който продължава да чака някой друг да му намери/създаде работа, да се погрижи за здравето му, за децата му, за живота му, да взема решения вместо него, защото той не е компетентен да направи всичко това за себе си (независимо колко силно обсъжда политиката на маса).
Можем ли да си представим обществото организирано по друг начин? Можем ли да си представим свят, в който децата не са откъснати от възрастните и изолирани от тяхното ежедневие? Какво би станало, ако децата можеха да се занимават със спорт или избрани от тях самите уроци във времето от деня, в което са активни и възприемчиви? Ако спането на чина по 6 часа на ден не беше задължително, а вместо това създавахме условия и изобилие от занимания, в които децата биха могли да участват? Колко ли нови възможности за бизнес биха могли да се открият? Учителите пак биха си били учители, но биха преподавали по начин, който зависи само от тях и на деца, които желаят да ги чуят. Дали тогава бихме имали проблем с неуважението към учителите или с бюрокрацията, която в момента ги спъва? Би се отворила икономическа ниша, която да предлага не-задължителни занимания, отговарящи на действителните нужди на децата, а те биха избирали кой стил и методика на преподаване им е най-интересен и свой. Дали така не биха научавали повече, вместо да учат цял ден в училище, а след това да доучват с допълнителни уроци по нощите, както е към момента?
Но сега децата, нашето богатство и така ценен ресурс, ги няма. Градинките пустеят, в музеите е мъртвило, кината и спортните зали са празни. В "света на възрастните" цари тишина. Защото освен "богатство" и "бъдеще", децата за нас са и бреме, от което се радваме да се разтоварим, поне през седмицата...

Кръстословиците са за пенсионери

Фифо решава кръстословица - едно от най-противните му занимания напоследък. Аз обаче съм му казала, че за всяка решена дума ще получи по пет стотинки и малкият меркантил се е амбицирал да си изработи двата лева.
Не обича да решава кръстословици. Непрекъснато мрънка колко били тъпи. Разбира се, никой не може с ръка на сърцето да каже, че "Сканди"-то е с високоинтелектуално съдържание, но реших, че ще е полезно за Фифо да го пробва, защото по принцип му е трудно да борави с думи, така че двамата се курдисахме на кухненската маса, заредихме се с химикалки и се почнахме. Аз обожавам кръстословици! Защото ми напомнят на детството, защото са забавни и защото съм много добра в това, така че бързо се улисах и когато след 5 минути погледнах към Фифо установих, че той съвсем се е вкиснал. За толкова кратко време беше изпаднал в онова мизерно състояние, в което изпадат незнаещите и неможещите, когато търсят кой да обвинят за незнанието и неможенето си. Ами, хванах я тая кръстословица да я видя колко пък толкова е трудна. Като я преглеждах преди да му я дам ми се стори лесна, но сега, поглеждайки я от негов ъгъл видях други неща. "Сканди"-то съдържаше думи като "двери", "мисирка", "нозе", "шиле" - все лесни за мен, но непонятни за него. Представих си как давам на майка ми да реши кръстословица с думи като "РАМ", "стак", "юнит", "респон"..... Равносилно е. И тъй като кръстословицата е писана от 60-годишен господин, нищо чудно, че 12-годишното ми шиле не я разбира, тропа с нозе и накрая затръшва дверите...

Домашно образованото чудо

Кой като нас? За хомскулърите обществото си е създало не един, а цели два стереотипа! Според масите, децата които учат вкъщи могат да имат една от следните две съдби: а) да пропаднат в живота, за който са изключително неподготвени, тъй като в следствие на изолация от света не са се научили на базови умения, например как се правят макдоналдски хамбургери и б) да станат президенти на галактиката или минимум на някоя научна организация, защото са невероятни вундеркинди, на които им е обръщано толкова интензивно индивидуално внимание, че те вече са способни да използват всичките 100% от мозъка си, за разлика от нас, простолюдието, които използваме само 2% (или беше 10%?).
Това е. Средно положение няма.
Според мен втория стереотип е възникнал в резултат на смелите опити за противодействие на първия и за него са виновни горди родители, които качват клипчета на невръстните си деца, дето все още са в пелените, но умеят да свирят произведения от Шуберт на пиано и цигулка. Или рецитират всички американски президенти по ред. Или говорят свободно 4 езика, един от които е този на глухонемите.
Когато средностатистическия хомскул родител е бомбардиран от една страна с обществените нагласи, че уврежда децата си, а от друга страна с такива доказателства за очевидното превъзходство на домашното образование във възприемането на академични знания от невръстна възраст, на него му става много трудно да определи какви очаквания реалистично може да има. В притеснението си, че не се справяме толкова добре, колкото родителите на момиченцето, което решава рубик кубче за 24 секунди, някак си забравяме, че и нашите деца са именно деца, че и те са хора и че всички имаме различен набор от качества, всяко от които си влачи и съответните асоцииращи се с него проблеми.
Да, вундеркиндите са впечатляващи! Вероятно е да имат голям успех в областта, която толкова ги е привлякла. Но когато става въпрос за средностатистически хомскулър, те са по-скоро изключението.
При нас такова е едно дете от три. На 7 години още не можеше да чете, но можеше да изнася лекции за динозаврите - кой вид през кой геологичен период е живял, къде и кога е открит, коя част от тялото му е изобразена на фосила, какво е научното му наименование (на латински) и т.н.. Намираше грешки в енциклопедии и учебници и пишеше на авторите/издателствата да ги поправят. За него думи като "пахицефалозавър" и "кархародонтозавър" бяха нищо, докато връстниците му все още се затрудняваха да произнесат "интуиция".
Трудността в обучението на такова дете не е да му намираш информация по любимата му тема, която за него е нова и все още не я знае. Трудността е да го заинтригуваш с нещо различно. Това дете, поне при нас, беше като кон с капаци, което освен динозаври нищо друго не знаеше и не щеше да чува. Отне ни години да разпукаме черупката и да представим на детето една по-всеобхватна картинка за света, в която има съвременни влечуги, земноводни, птици, насекоми, роботи, компютърна анимация, планини, реки, морета и ...хора. Афинитетът му към биологията си остана и вероятно цял живот това ще е голямата му любов, но сега вече е нещо повече от просто "момчето с динозаврите". И това ме довежда до другата трудност, с която се сблъскахме и тя е да не позволиш на такова дете да се идентифицира с вундеркиндските си умения. Разбира се, уменията играят важна роля в живота на всеки човек, помагайки му да си изгради представа за себе си и собствената си стойност, но едно такова дете, което с малко усилие може да получи възхищението на околните си създава едно много удобно и уютно местенце, от което после не му се мърда и губи мотивацията си да се развива. Обаче нещо, което е впечатляващо у едно 7-годишно дете, не е толкова впечатляващо, когато това дете стане на 14 и вече дори се изисква от човек на 21. Да, вундеркиндите си имат своите обучителни особености, и на тях не им е лесно.
Защо го пиша това? Пиша го за родителите, които гледат постове за това как децата на други хомскулъри печелят състезания, публикуват книги или въртят собствен бизнес, а тяхното дете изпитва трудности с десетичните дроби. Мили родители, помогнете с дробите. Или му дайте почивка ако не ги схваща, нищо, че е на 13, а те се учат в 5ти клас. Помагайте му да развива собствените си умения, дори и те никога да не достигнат до ниво "шампион на галактиката". Не забравяйте, че изграждате човек. Може пък неговата вундеркиндност да се изразява в нещо, което не може да бъде заснето и качено в YouTube или демонстрирано публично и доказано с медал. Може да отглеждате детето с най-силно развито чувство за справедливост. Може да отглеждате най-добрия баща/майка. Може да отглеждате най-отговорния тийм лидер. Помогнете му да се намери, пък оттам нататък пътят си е негов.

Домашните...

В село ручаме домашни картофи. Комшийката ни дава домашни яйца, компоти, сладка. Правим си домашна лютеница и домашен сладолед. Затова като някой пита децата "Имате ли домашни?" отговорът обикновено е "Домашни какво?" Въпросът им седи недовършен без съществително, защото първата асоциация на "домашни" е някаква приготвена с грижа, особено вкусна вкусотийка.

Загубени в природата

Дъщеря ми е една от принцесите на Дисни. Големият ми син е горски дух, а малкият - фавн. Не, не става въпрос за хелоуин маскировка. Просто така биха ви изглеждали на вас и на вашите деца. За разлика от вашите, моите деца не са научени да се страхуват. Когато видят мишка, да бере душа насред заледената улица, те не бягат с истерични писъци, а я прибират вкъщи, за да се опитат да я съживят. На моя собствен ужасе'н поглед реагират с "Мамо, я не истерясвай". Когато открият врана с пробит череп, не се обръщат на другата страна погнусени. Носят я вкъщи, четат в Интернет какво да правят и измолват баща си да я закара до София, където да я предаде на ветеринарни грижи. Когато видят змия, моите деца не се заикват от ужас като вашите. Те нямат проблем да си играят в присъствието на змии или дори да ги погалят, защото са образовани и знаят, че змиите са полезни създания, а библейските асоциации, които навяват са породени от невежество. Когато видят куче, било то домашно или бездомно, те не си вземат камък "за всеки случай", защото "абе, куче е, не знаеш как ще реагира". Те са научени как да реагират адекватно, така че да не агресират животните, затова не ме е страх за тяхната безопасност.
Когато има някъде пострадал щъркел или лястовица с откъснато крило, моите деца са първи да му помогнат, като са готови да жертват спестяванията, които са си събирали за Лего и времето, което са искали да прекарат на дългоочаквания панаир.
"Как им разрешаваш да ловят гущери и да пипат жаби?" - съм чувала неведнъж. Истината е, че не искам да ги спра. Да, на мен ми е неприятно да ме лазят щурци с размерите на чайка или около врата ми да се увива смок. Страх ме е от крави, с които, за мой ужас, живота на село ме среща доста често. Страх ме беше от кучета (а и още ме е страх когато минавам покрай жалките, озлобени създания завързани с толкова къса верига, която не им позволява да легнат и държани само на хляб и вода). И вас ви е страх. Защо тогава вашите деца изпадат в истерия само като ги погледне пухкав домашен любимец, а моите другаруват с всички живи твари? Защото моя страх е моя грешка. Аз го отчитам като такава и се старая да не го предавам на децата си. Докато вие учите вашите деца, че света е недружелюбно място, че трябва винаги да са нащрек, че животните са лоши, а хората още повече, то аз оставям моите деца да учат мен. Когато вие казвате "Внимавай да не те ухапе!", аз казвам "Покажи ми какво му е специалното на това животно."
Лека-полека това се превръща в манталитет. Вашите деца се учат да се страхуват от сенките си, а ако попаднат в екстремна ситуация се парализират като зайци. Моите деца се образоват все повече и повече в желанието си да образоват мен. Те израстват с идеята, че са компетентни, че могат да се справят, че света е хубав и пълен с великолепни твари, от и за които може много да се научи.
Искам да кажа на тези родители, баби, лелки и учителки, които се страхуват - разбирам ви! Голяма част от страховете ни обаче не са обосновани! Предавайки тези страхове на децата си, ние ги осакатяваме. Ако не сме способни да им покажем прелестите на един свят, от който хората сме само част, то поне не трябва да възпираме техния естествен импулс за познание. Така вместо да им позволим да ни задминат, ние ги дърпаме назад, към нашето ниво - нивото на едно зашеметено поколение, което не е съвсем наясно със своето място в природата.

Супер Талия

Древногръцка митология, Илиада, Одисея - с-к-у-к-а. Ама не и за Тони, който така се вдъхновява на тази тема, че написа собствена поема. Ако ви се стори прекалено "кървава" значи не познавате древногръцката история/митология ;)

Супер Талия

Талия си върви
и под нос мълви:
- Каква скука е днес!
Няма ник’ъв интерес!
И тогава изведнъж-
стоп, задръж!-
Атлас се появява
бяло копие той развява.
Атлас грозника
на Талия се развика:
- Ще те убия,
ще те пребия,
на Зевс дъщеря!
И той се засмя.
А Талия го ритна в корема
и титанът падна във водоема,
и хвана хрема,
и се сви като бадема.
А на Талия нищо не й става
и пътя продължава...

Върви, върви, върви,
и тогава, без да мълви
Аполон се появява,
с колесница се явява.
- Май че тоя
си проси боя -
Талия се засмя.
А Аполон онемя
и от гняв
стана кафяв.
Талия връхлетя
а Аполон прежълтя.
Тогава Зевсовата щерка,
люта кат’ пиперка,
ритна бога във краката.
Той пък сграбчи автомата
и стреля, стреля, стреля,
и извика: Печеля!
Но май че той прибърза:
Талия скочи и завърза
бога разлютен.
- Приятен ден! -
извика тя.
И после се засмя.
И пак нищо не й става
и пътя продължава...

Тича, тича, тича,
но пътя й пресича
Хефест, бога ковач,
но е и голям мърляч.
Значи, Хефест се опита
нещо Талия да възпита
и й каза, че не бива
всички редом да пребива.
Тя обаче не му повярва,
нещо не й се вярва,
и се хвърля във атака.
А богът само това чака.
Брадвата размаха.
- Май че търси си пердаха! -
Вика Талия разярена,
лоша кат’ сирена.
Ритна го в главата,
той пък взе да ми се мята.
А на Талия отново нищо не й става
и отново пътя продължава...

Ходи, ходи, ходи,
и изведнъж от едни заводи
Япет изскача,
известен също кат’ Палача.
Талия фраска му един в лицето,
после връзва го с въжето.
А титанът скача и ругае.
- Само - вика - Зевс да знае,
той ще те накаже!
- Няма той да ме размаже!
Аз съм Зевсовата дъщеря!
Япет пощуря.
и от гняв “умря”*.
А на Талия нищо не й става
и пътя продължава...

Броди, броди, броди,
мина през много народи.
Но Арес, бог на войната,
господар на злината,
отпред изскача.
- Дойдох по важна задача! -
Рече богът със злоба.
- Ще ти пиша глоба!
Талия рече:
- Слаб си като мече!
Взеха да се бият -
ще се пребият!
Накрая Талия му стъпи на гърдите.
- Май боли те. -
Талия каза
и го наказа.
И пак нищо не й става
и пътя продължава...

И тогава, за беда,
от орелови гнезда,
Зевс извика
и на Талия се развика:
- Къде се губиш?
Ще се погубиш!
Чудовищата вън
бродят като в сън!
И сега ще те накажа
като те размажа!
Зевс на орел се обърна,
в орел се превърна.
От дървото излетя
и крилата си развя.
А Талия копието си вдигна.
Мълния изригна.
Дни се биха
и накрая се пребиха.
Талия оцеля,
а Зевс “умря”*.
И пак нищо не и става
и пътя продължава...

Ходи, ходи, ходи.
Броди, броди, броди.
Мина през много народи
и много заводи.
Но кошмарът е насреща:
Кронос е отсреща.
Господарят титан
я посреща засмян:
-Талия, здрасти!
-Ей, доскорошни части!**-
Талия извика
и се разхихика.
Кронос скача във атака.
А пък Талия се разплака.
Титанът сепна се и спря.
Да помръдне не посмя.
Взе да я утешава.
А Талия се разшава,
фрасна му един
и взриви го със бензин.
После се прибира
без да трябва да умира.
Вратата тя затръшва
и приказката свършва.

А ако на някой нищо не му става
винаги, винаги пътя продължава...
----
*Древногръцките богове не умират наистина, а временно отиват в бездната Тартар.
**При войната на титаните с боговете Кронос бил победен като бил нарязан на парчета.

Горкото куче

Сняг навън вали обилно.
Кучето ме гледа милно.
Мисли си: Това е!
По трева не ще играе,
вече само сняг ще има,
че настъпила е зима.
Само зима и това е!
По трева не ще играе!

Кучето се казва Кора
и седи си то на двора.
Тъй е сладко, тъй добричко
и на двора е самичко...

Сняг навън вали обилно,
кучето ме гледа милно.

Магдалина Соколова

Какво им трябва на децата, за да харесват организираното учене

Колкото повече порастват децата ми, толкова повече правят разлика между по-забавното учене (проекти, филми, експерименти, работа с ръцете, учене в движение и т.н.) и по-скучното учене (сядането на бюрото и решаването на задачи).
Има обаче няколко неща, които забелязвам, че им помагат да харесват времето прекарано в организирано учене. Споделям ги тук за полза на останалите родители, които искат децата им да обичат училището.



 
 

This web site is powered by Drupal and K2
Hosted by Online Trading Ltd.
RSS Entries