Супер е! Браво!

Когато сам си образова децата човек среща много и различни трудности. Една от многото дилеми на домашно образоващия родител е кога да насърчи детето и кога да изисква повече от него. Подплашени от лекотата, с която ходещите на училище деца намразват ученето, ние се стремим да не създаваме у нашите ученици негативни емоции, които да асоциират с ученето, за да не ги отблъснем. Но всеки от нас в даден момент се е питал ОК ли е това?
Понякога "насърчението", което даваме на децата си не е насърчение изобщо и не им помага да се развиват, а напротив. Какво имам предвид?
Ето един пример по действителен случай:
Четири-годишно дете драска по листа с пастел. Обяснява на майка си, че рисува мравка. "Браво! Много е хубава!", насърчава го майка му. Казва му го, не защото мравката наистина е хубава. Тя няма как да е, тъй като изобщо не прилича на мравка. Детето няма представа как да нарисува мравка и това на листа са просто някакви черти. Защо майка му го лъже, че рисунката му е много хубава? Може в момента да няма възможност да му обърне внимание и преведени на български думите ѝ звучат така: "Не ме занимавай". Другият вариант, също толкова често срещан, е майката да лъже от страх да не обиди детето, да не му строши хатъра. Но този отговор, независимо по каква причина е даден, не е учене.
Едно от най-полезните неща, които можем да направим за децата си е да се научим как да даваме градивна критика. Това е и причината те да идват при нас с произведенията си. Когато всичко, което ни носят се класифицира като "много хубаво", "супер", "ей, страхотно е" и т.н., децата бързо се научават на следните неща:
1. Създава им се фалшиво усещане за собствените им способности. Щом нещата, които правят са супер без да влагат кой знае какво усилие, то накъде повече да се развиват? Но светът няма да ги остави да си живеят в тази самозаблуда. Те непременно ще срещнат някой, на който хич няма да му пука за техните чувства и ще ги смачка в област, в която те са се чувствали факири. Няма нищо по-демотивиращо от това.
2. Научават се, че на оценката на родителите не може да се вярва. Така е с всеки, който дава еднотипен, неперсонализиран фийдбек. Можеш да отидеш при мама, когато искаш похвала, но при кой да отидеш, когато наистина търсиш мнение? Затова ще си позволя да стигна толкова далеч и да кажа, че безусловното насърчение създава недоверие между родителя и детето.
И каква е по-добрата реакция? Да кажеш на детето, че не струва? Не, разбира се. Истината не трябва да се спестява, но е добре да се казва с милост. Майката от примера можеше да отговори, че от далече мравките наистина приличат на чертички, но ако иска да нарисува мравка от близо, то трябва да направи три кръгчета, защото мравките са насекоми и като такива имат три части на тялото + шест крачета + две антенки. Това е рисуване на кръгчета и чертички, което е съвсем в способностите на четири-годишно дете, а ако все още не е, то може да стане с малко старание и интерес към мравките. Какво печели детето в този случай? Научава за насекомите, развива фината моторика и координацията око-ръка чрез целенасочени движения, учи се на труд, забавлява се с мама, която му обръща персонализирано внимание и когато накрая произведе най-добрата мравка, на която е способно, получава удовлетворение и обоснована висока самооценка.
Тази майка пропусна толкова много с този лесен отговор! Още я е яд, а са минали 14 години. Майката съм аз. Детето е Тони. Днес като ми поиска мнение за нещо, което е сътворил му правя три страници рецензия :) И това е причината да продължава да ме пита.



 
 

This web site is powered by Drupal and K2
Hosted by Online Trading Ltd.
RSS Entries