Нашето богатство

"Децата са нашето богатство" - какво клише! И понеже не обичам клишетата, никога не съм се замисляла какво точно значи този израз. Осъзнах го съвсем наскоро, когато с група заинтересовани родители обсъждахме тъжния факт, че през делничните дни няма никакви занимания за деца. Защо тренировките по карате са от 6:30 до 8:30 вечерта? Това не може да се каже, че е най-доброто време за спорт. Защо курсовете по програмиране са също толкова късно вечер? Уроци по математика и английски - пак в тъмна доба, когато мозъкът е уморен, а и на тялото му е трудно да предприеме нещо активно. Разбира се, всички знаем, че вечерта не е най-подходящото време нито за спорт, нито за умствени или практически занимания. Това обаче е положението. Защо? Защото през делничните дни децата ги няма. Те изчезват. Изчезват от кварталите, от градинките, от библиотеките и музеите, от спортните площадки, от улиците, от парковете, от всички обществени сгради и публични места. И като цяло изчезват от обществото. Нека да го кажа пак: през седмицата децата изчезват от обществото! Те са събрани и затворени в училищни сгради, където (каква ирония!) биват подготвяни за един ден, в който ще станат достатъчно адекватни, за да се включат в обществото. И когато тези деца, израснали извън обществото станат пълнолетни и завършат своето образование, от тях се очаква да са насъбрали всички знания и умения, за да могат да пуснат ляв мигач и да се влеят в обществената магистрала. Някой чуди ли се защо много от тях биват отнесени? Защо болшинството от младите хора са неадекватни, депресивни и фрустрирани? Аз смятам, че всичко това се дължи на обществената изолация, която се причинява от училището. За мен няма такова понятие като "светът на възрастните". Ние всички живеем в един и същ свят, който споделяме. Децата се раждат в него и с това стават част от социума, който опознават чрез активно участие в него и взаимодействие с останалите му членове. Когато са сегрегирани по възраст и пространствено рестриктирани до границите на една определена сграда, децата нямат възможност да изследват света. Отнето им е правото на свободно сдружаване - принудени са да общуват само с ограничен кръг от хора на една и съща възраст. Живеейки по този начин, на някой чудно ли му е защо много от тях не умеят да общуват с други възрастови групи? Защо презират по-малките от тях дечица и се държат с недоверие към "възрастните"? Защо всеки различен от тях е "задръстеняк"?
Детството и юношеството са тези периоди от живота на човек, през които той трябва да се ориентира какъв е тоя свят, в който е попаднал, да разбере какви са правилата му и да намери начин да се оправя в него. Това е времето, в което човек опознава себе си и намира място сред другите хора. Когато живеят според правилата на сегашната система, лишени от възможността да вземат решения и да развиват интересите си, децата не могат да опознаят себе си, а липсата на контакт с останалия, реалния свят не им позволява да намерят своето място в него. Когато изпратим децата в училище, в което те нямат избор и където нищо не зависи от тях, този процес на съзряване се отлага до момента, в който те ще завършат образованието си и ще получат свобода над себе си. Проблемът е, че когато това най-после се случи, голяма част от тях не знаят какво да правят с тази свобода. На тях цял живот им е било казвано какво да правят и винаги някой друг е носил отговорност за това кога да стават, какво да учат, какво да правят, кога да посещават музей с класа, кога да извършват друга социално-активна дейност и каква да бъде тя. Те 12 години не са действали по свое убеждение и нямат изградено такова, защото то просто не им е било нужно. Когато навърши пълнолетие, едно такова дете се превръща във възрастен, който продължава да чака някой друг да му намери/създаде работа, да се погрижи за здравето му, за децата му, за живота му, да взема решения вместо него, защото той не е компетентен да направи всичко това за себе си (независимо колко силно обсъжда политиката на маса).
Можем ли да си представим обществото организирано по друг начин? Можем ли да си представим свят, в който децата не са откъснати от възрастните и изолирани от тяхното ежедневие? Какво би станало, ако децата можеха да се занимават със спорт или избрани от тях самите уроци във времето от деня, в което са активни и възприемчиви? Ако спането на чина по 6 часа на ден не беше задължително, а вместо това създавахме условия и изобилие от занимания, в които децата биха могли да участват? Колко ли нови възможности за бизнес биха могли да се открият? Учителите пак биха си били учители, но биха преподавали по начин, който зависи само от тях и на деца, които желаят да ги чуят. Дали тогава бихме имали проблем с неуважението към учителите или с бюрокрацията, която в момента ги спъва? Би се отворила икономическа ниша, която да предлага не-задължителни занимания, отговарящи на действителните нужди на децата, а те биха избирали кой стил и методика на преподаване им е най-интересен и свой. Дали така не биха научавали повече, вместо да учат цял ден в училище, а след това да доучват с допълнителни уроци по нощите, както е към момента?
Но сега децата, нашето богатство и така ценен ресурс, ги няма. Градинките пустеят, в музеите е мъртвило, кината и спортните зали са празни. В "света на възрастните" цари тишина. Защото освен "богатство" и "бъдеще", децата за нас са и бреме, от което се радваме да се разтоварим, поне през седмицата...



 
 

This web site is powered by Drupal and K2
Hosted by Online Trading Ltd.
RSS Entries