Домашното на Дани ;)

19-годишната Надя седи в чакалнята на частен кабинет, яде солети, а по бузите и се стичат сълзи. До нея, с каменна физиономия седи 23-годишният й приятел, Боян, облегнал стиснати ръце на разтворените си колене. Въпреки, че седят в непосредствена близост пропастта между тях е очебийна. Не се поглеждат, не си говорят, не показват с никакъв жест, че са заедно. Той стои безмълвен и решителен, тя тихо подсмърча и хрупа солети. В чакалнята се появяват мъж с видимо бременна жена наближаващи 30-те. Двамата детайлно оглеждат новодошлите.

- За преглед при Симеонов ли чакате? – питат те.

- Да. – е лаконичния отговор.

- Ех, мило, днес навсякъде сме последни. – закачливо казва жената. Двамата с мъжът сядат отсреща и започват да четат списания и рекламни брошури, като от време на време се чува „Виж това костюмче, не е ли божествено??” или „Ау! Дай си ръката!”, при което мъжът нежно слага ръката си на корема на жената за да усети едва доловимото помръдване на човечето вътре. Те непрекъснато се докосват и си шушукат.

С появата на новодошлите Надя спира да плаче. Вместо това придобива каменната физиономия на пирятеля си – физиономия на човек, който се опитва да запази достойнство в ситуация, в която се чувства нисш. Разбира се, и тя е тук за преглед, но докато жената отсреща манифестира желанието си да дари живот, тя е дошла с цел да отнеме такъв – жалко и неблагородно, особено в присъствието на сияйното майчинство изпълнило чакалнята с появата на бременната жена. Надя хвърля крадешком по някой поглед към нея и неволно поставя ръка на корема си. Забелязва как мъжът премества една къдрица от рамото на жената и си мисли „Тя е обичана”. Поглежда към Боян, който вече почва да проявява признаци на нетърпение. Пръстите и леко помръдват от обузданото желание да го хване за ръка и да я сложи на корема си. Неговите ръце са здраво стиснати върху коленете, които той нетърпеливо движи в бърз ритъм. Медальонът му се люлее, закачен на приведения му врат. Сребърно кръстче с разпънат Христос. Символ на смъртта или символ на живота?

Вратата на кабинета се отваря и оттам излиза сама жена в напреднала бременност.

Доктор Симеонов изпращайки я казва:

- Айде, Цвети! И не се притеснявай! Кураж и дано не се виждаме повече.

- Довиждане, д-р Симеонов! Ще се обадя след седмица-две да Ви кажа как е минало. И евентуално да почерпя. – отговаря засмяно бъдещата майка – И благодаря безкрайно за подкрепата!

Жената излиза, а д-р Симеонов пита:

- Кой е следващия?

- Ние! – отговаря Боян и става от стола си.

Надя също става, но се обръща към другата двойка:

- Минете вие преди нас.

- Наистина ли? Много благодаря! – казват мъжът и жената и влизат на преглед

- Защо ги пусна? – ядно просъсква Боян.

- Тя е бременна! – отговаря простичко Надя

- Ти също си бременна, по дяволите, а аз трябва да съм на работа след час и половина!

- Не, – казва Надя, - аз не съм...

Двамата сядат пак на столовете си. Пропастта по между им е още по-дълбока. Нищо не си казват. Надя посяга към брошура рекламираща бебешки стоки, но Боян я хваща за китката и измъква брошурата от ръката й. Тя изтегля китката си от хватката му и слага ръката в скута си. Продължават да стоят мълчаливо. Минават 40 минути, но редът им още не е дошъл. Боян става и казва:

- Слушай к’во, аз ше тръгвам. Обади се после да кажеш как е минало всичко.

- Добре. – примирено отговаря Надя

- И, Надя,.... да не се огънеш! Бъди добро момиче – казва той, намига й и разрошва рижавата й коса, след което изчезва зад вратата.

Останала сама Надя си позволява пак да се разплаче. Гледа празното място до себе си, затваря очи и поема дълбоко дъх. В чакалнята още мирише на парфюма му. От затворените и очи бликат сълзи. Тя изважда телефна от джоба си и започва да набира, но затваря. Пише sms, но го трие. Прибира телефона в раницата. В чакалнята влиза нова двойка. Младо момиче с майка си. Сядат отсреща и започват да си говорят тихо и злобно, съскат си през стиснати зъби. От разговора им не се разбира много, но се усеща напрежението. Надя се замисля за майка си. Изравя телефона, който е скрила в раницата и набира. Отсреща някой вдига.

- Мамо! – казва Надя със сподавен глас, но в този момент вратата на кабинета се отваря и доктор Симеонов казва:

- Заповядайте сега Вие и благодаря за търпението.

Надя затваря телефона и влиза в кабинета. Мъжът и жената са още вътре, той и помага да си облече якето и казват „Довиждане”. Момичето сяда и се опитва да си придаде вид на силна, решителна, амбициозна жена, която не прави нищо недостойно. Доктор Симеонов леко се усмихва докато записва името й – всеки ден през кабинета му минават такива момичета. Тези, които не са сами си позволяват да проличи колко са изплашени, но тези, които са сами винаги се правят на силни и достойни, при това без никой да ги е обвинил в противното. Лекарят изслушва притеснените и обяснения и я пита дали е яла днес. Тя отговаря, че е яла само пакетче солети в чакалнята. Доктор Симеонов обяснява как при това положение няма да може да постави упойка и ще трябва аборта да се отложи за следващия ден. Записват час и Надя с видимо облекчение си тръгва. Излизайки от клиниката се обажда на Боян и му разказва как и защо е трябвало да се отложи аборта. Той не е доволен, говори силно и рязко. След като затварят Надя сяда на една пейка и избухва в плач. Скрила лице в шепите си тя се люлее напред-назад и плаче. Плачът й е прекъснат от силен детски плач. Тя вдига очи и започва да търси източника – детенце на около две годинки паднало от люлките на площадката отсреща. Майка му тича, прегръща го, разтрива ударената ръчичка и му говори успокоително и нежно. Момченцето се извръща, прегръща я през врата и избърсва сълзички, лиги и сополки в блузата й. Тя го гали по косичката. Надя отново се сеща за своята майка и изважда телефона си да и се обади. В този момент звъни Боян. Извинява се за грубото си държание, моли я да бъде силна, да не се предава, за да може животът им отново да стане както преди. Надя вдига краката си на пейката и прегръща коленете си като мислено прегръща него.

На следващия ден отново са зеедно пред друг кабинет в частната клиника. Доктор Симеонов отваря вратата и я кани вътре. Някаква пълна, руса, червендалеста сестра казва на Боян, че той ще трябва да изчака отвън. И той чака. Скръстил ръце на корема си, бавно тактува с крак от скука. Протяга се и грабва едно от списанията на масата. То е озаглавено „Списанието на Татко”. Безвкусно име и лош избор за списание в подобна чакалня. Разглежда другите на масата, но всичките промотират живота. Боян поглежда надолу по коридора и забелязва, че на един диван в дъното е полегнал 40-годишен мъж. Те са единствените двама в коридора. Боян изважда телефона си и започва разсеяно да играе на някаква игра. В дъното на коридора проплаква бебе и двамата чакащи скачат като ужилени. След секунда Боян се осъзнава и засрамено си сяда на мястото. Бебето, което плаче няма как да е неговото – неговото е просто ембрион, който никога няма да има този шанс. Човекът в дъното на коридора, изтълкувал погрешно реакцията му, му показва палец нагоре.

- За пръв път ли Ви е? – пита, а гласът му ехти по коридора.

Боян, умиращ от срам, отговаря: – Да.

Мъжът му пожелава успех.

В този момент се отваря врата близо до човека и същата дебела, червендалеста сестра му казва:

- Заповядайте да видите дъщеря си!

- Ха-ха-ха, пак ли дъщеря, бе? – шеговито отговаря щастливият татко, - Тази е третата! Къде ще намеря толкова свестни мъже за всичките? – и весел се скрива зад вратата.

Боян мрачно потъва в стола си. „Свестни мъже” каза човекът с трите дъщери... „Свестни мъже” - ехти в коридора отзвука.

- По дяволите, на 23 съм. Не съм малък! – разколебава сам себе си Боян, скача, и нахлува в стаята където отведоха Надя. Червендалестата сестра седнала зад бюрото стреснато се изправя:

- Ама моля Ви се, казах Ви да изчакате отвън! – запъва се тя.

- Доктор Симеонов! – вика Боян.

Лекарят се показва от съседната стая. Зад него наднича притеснена асистентка.

- Доктор Симеонов, късно ли е? – пита с надежда Боян, а лекарят му отговаря

- Току-що я хвана упойката – тъкмо щяхме да почваме!

- Моля Ви... моля Ви, оставете я на мира. Ще Ви платя за процедурата, но я оставете, моля!

Асистентката едва прикрива усмивката си. Дебелата сестра започва словесно да се възмущава как може толкова вятърничаво да се вземат решения. След преминаването на първоначалната еуфория Боян започва да се чувства неудобно, засрамен от драматичното си нахлуване. За щастие доктор Симеонов му влиза в положението и казва:

- Изчакайте отвън, като се събуди Надя ще ви приема и тримата да си поговорим.

Боян излиза, взема си кафе от машината, сяда на стола и започва да чете „Списанието на Татко”.

Коментари

Нели Мутафова (☻) 21 Януари, 2011 - 21:24

"Свестни мъже"
толкова важно!!!
много ми хареса разказът. и ме разрева, да си призная.
благодаря



 
 

This web site is powered by Drupal and K2
Hosted by Online Trading Ltd.
RSS Entries