chatpatka

Вярно си е, че съм много ангажирана, но ако някой очаква да правя паралел между живота на мама на трима и този на работливите същества от басните, сори за разочарованието.

Изобщо не разбрах как изгубих способността си да не забелязвам мравките. И то не само защото с пукането на пролетните пъпки къщата ми се изпълни с тези дребни гадинки. И не само защото децата непрекъснато привикват вниманието ми с "Мамо, виж, дали сме и троха, защо не я взе? Защо завива? Защо си мърда пипалата?" и други подобни въпроси от екзистенциално естество. Истината е, че се хващам коленичила на пода, преследваща под столове и маси пострадалата от метлата ми мравка, за да видя как, кога и дали ще се оправи. Кому са известни криволиците на мравка без пипало? Кой "изглажда" смачканата в бързината работливка? Заключавам, че мравките, особено ранените, следват някакви невидими пътища, някакви неосезаеми лечебни потоци, някакви безкрайно променящи се пътечки към по-хубавото. След успешно господстване над осем котки, смея експертно да твърдя, че същото важи и за тях, макар и между двата животински вида да няма нищо общо.

Не мога да не си направя извода, че животните виждат света много по-пълноценно от нас, хората. Да, знам, някои от тях го виждат черно-бял, някои разделен на толкова милиона части, на колкото са разделени очите им. За другото виждане говоря. За онова, което означава цялостно възприемане. Хомо сапиенсите виждаме перфектна визуална картина, с яснота, контраст и повече цвята, от колкото можем съзнателно да различим, но всъщност "виждаме" съвсем малка част от това, което е в действителност...

Една вечер децата се бяха заиграли кротко в детската. Аз, като всяка нормална майка, за която тишината е знак за тревога, се притесних и наминах да ги разконспирирам. Попитах ги на какво играят, а те ми обясниха, че играели да 11 ДНК-та, които живеят в едно човече и говорят на СЛАДКОБЪЛГАРСКИ!
Аз: "На старобългаски?"
Те: "Нееее, на СЛАДКОбългарски! Ето така..."
Три гласчета забърбориха на чист български, но в тонове вариращи от втора до трета октава :)

Линка чете задача:
"'Умаляемото е 20, умалителя е най-голямото едноцифрено число. Намерете разликата.' Хмммм, как да ги събера, така че да получа разлика????"

Тони: "Мамо, ти като си била малка, казвала ли си 'кладенец'?"
Аз: "Мииии... да"
Той: "Колко пъти?" о.О

Тони вече надраства тази фаза от човешкото развитие, в която се изцепват големите глупости и сега вече Линка се обособява като любимият ми зевзек.
Наскоро на Тати му се наложи да пътува до София всеки ден в продължение на една седмица и веднъж на вечеря Линка го пита:
"Татко, ти шофьор ли си станал?"
Той отговаря:
"Не, Линче, просто тая седмица трябва повечко да пътувам."
Тя, видимо неразбрана се обяснява:
"Нееее, питам те дали си се научил да караш колаааа."
"Е, в такъв случай съм станал шофьор още преди 10 години."
Линка, потресена:
"10 ГОДИНИ!?!?!?! Лелееее, тогава е имало само динозаври!"
:D :D :D

Откакто измислих системата за пренасяне на дърва (да плащам на децата по стотинка за всяко пренесено дърво) Тони и Линка сякаш само с това се занимават. Днес като приключихме с работата по дървата те бяха скапани, а и на мен така ми се доспа... това беше преди да осъзная, че се каним да проспим един от последните слънчеви и наистина топли следобеди на 2008ма! Затова си направихме една дълга и проточена разходка до книжарницата, купихме си тебешири, спряхме на 3 площадки да се полюлеем и накрая извандалствахме като си очертахме сенките върху чисто-новият ни асфалт. Точно когато тебеширите започнаха да свършват получих странно обаждане от майка ми, която по своя типичен деликатен начин ме информира, че някъде съм си зарязала чантата с тактичната фраза "Нещо да си си загубила?"
Добри хора бяха намерили безценното ми (макар и парцаливо) притежание с документите ми, документите на Тома, документите на колата, пари, телефон, много важни визитки, и т.н. и бяха изявили желание да ми върнат милата чантичка :)
Само ме е яд, че не потърсих някакъв контакт с тях. Толкова рядко се срещат хора, които да връщат загубени вещи, а аз си пропуснах шанса да се сприятеля с моите благодетели. Сега се зареждам всеки делничен ден от 5 до 6 следобяд в градинката пред музея да ги чакам, дано наминат пак! :)

Това беше един от най-хубавите ми дни!

Тони: "Мамо, как се казва приятелката на Диди, която ще ни дойде на гости?"
Аз: "Не знам"
Той: "Е, виж в гугъл!"

***

Тони: "А баба Дима защо те е пращала в детска градина? Защото не е чела Wikipedia ли?"

***

Линка гледа реклама на някаква прехвалена тоалетна хартия, в която блаерина мирише някакви листенца от рози, а после ги хвърля нагоре. Като вижда този кадър, Линка облещва невярващо очи и потресено казва "Лелеееее, събирай си ги сега!"
Тя милата знае, че удоволствието да застанеш под дъжд от рози за една секунда не си струва половин-часовото събиране на листенца, което неминуемо следва и и е трудно да повярва, че някой може толкова лекомислено да "разхвърля". :)

Линка пристига цялата омазана с диня. Класическата картинка с розови вадички до лактите и сочна капка на брадата. Седи неподвижна насред хола, а аз гледам ужасена как всеки момент тази капка ще капне. Пращам я да се мие, пък тя на свой ред се ужасява:
"Мамо! Не! Трябва ми сладкото!"
Разгадах я веднага :)
Oдеве Тони със своите невероятни нинджицу умения успя да хване с лапа муха в полет. Лина, да не остане по-назад също планирала да хване муха, само че с хитрост :D

Линка идва учудена и вика, "Мамо, защо хората ядат пикантна храна?"
Аз и обяснявам как 'на вкус и цвет таварищи нет', но тя си остава все така възмутена и казва, "Ама, как могат да я ядат като в нея е пикано?" :D :D :D

Свети Валентин беше доста тегав ден за Линка. От сутринта стартира с мрънкане, така си и продължи. Аз се опитах да я развеселя като отбелязах, че в букварчето за днес има да оцветява сърца, тъкмо като за деня на любовта! Тя ми отговори "Мамо, на мен днес не ми е ден на любовта, а ми е ден на нервирането!" :) Сладурско :)
Одеве пихме топло мляко от истинска крава. Тя щастлива си отпи от млякото и каза "Мамо, днес вече ми е ден на любовта" :)